Как се раждат добрите идеи? Има ли хора, които намират своето призвание като писатели още от ранните си детски години или себеоткриването се случва впоследствие? Защо писането е висша форма на “разбулване” на авторската самоличност?
Имам толкова много въпроси в главата си, че отговорите започват да се блъскат един в друг, наслаждавайки се на поредния хаотичен танц в съзнанието ми.
Напоследък попадам на все повече книги, които са написани неискрено, с идеята да бъдат “продадени”. Харесвам автори, които не изкривяват гласа си, за да звучи по-красиво на читателите си, а са неподправени, болезнени, дълбоки, като душите си.
Този пост е насочен към всички, които пишат и могат да разберат интензитета на емоцията, когато пръстите им се плъзгат по клавиатурата, или се наслаждават на звука от докосването на писалката и девствената бяла хартия.
Писането на художествена литература (да, този път няма да говоря изобщо за копирайтинг, аз също съм учудена…) е своеобразно изливане на най-съкровените, скритите, невъобразимо искрените и неподправени кътчета на душата. Затова и публикуването и четенето на материали пред други хора може да бъде една нелека задача.
Спомням си първия път, когато реших да споделя нещо на сбирките на Литературния клуб – ръцете ми трепереха, гласът ми се вълнуваше при прочитането на всяка дума, а самият текст се размиваше пред очите ми. Емоциите, които изпитвах в този момент, бяха по-комплексни дори от онези, които изпитваме при първата си целувка. Чувствах се толкова уязвима, отворена като книга, неподправена и истинска.
Това харесвам в света на литературата – пируетите на фантазиите, пътуването на словесността по различни пътеки, в съчетание с отпечатъка на личностните преживявания. Не съм фен, обаче, на профанизираните автори, които изливат на хартия мисли, в които дори самите те не вярват и по този начин спомагат за краха на истинските неща.
Понякога е страшно да споделиш какво точно мислиш със света, но ако не го направиш, никога няма да срещнеш други хора като теб. Истинските приятели не са тези, с които само се забавляваш, а онези, с които можеш да водиш абстрактни и дълбоки разговори до сутринта. Онези, които за теб са като интересна книга, която не можеш да оставиш и искаш да препрочиташ отново и отново, защото винаги ще откриваш едно важно късче в нея – душата си.
Тагове: books, inspiration, write, writing, автентичност, вдъхновение, литература, Литературен клуб към ИУ-Варна
