Стаята беше бяла, слънчева, чиста, приветлива, жива.
Първо влезе едно, огледа се и реши, че иска да остане. Последваха го още няколко, настаниха се удобно на големите меки кресла и зачакаха. Преди тя да се усети, продължиха да влизат тихо, на пръсти. Остави ги да се разхождат свободно, да танцуват в съзнанието ѝ като красиви пеперуди.
Беше свикнала да идват често, вече дори не ѝ правеше впечатление, че са там. Като че ли ги бе приела като част от нея самата, защото неименуемо в даден момент те идваха и оставяха своя отпечатък в съзнанието й. Очите ѝ – изпълнени с толкова блясък, всеки път ги приветстваха с отворени обятия, без да се замислят за последствията.
Знаеше, че ще боли, защото всеки път оставаше наранена от тях, но се БЯХА превърнали вече в част от нея. Понякога усещаше как се възмущават, боричкат, карат се, играят си, объркват я, но в края на деня знаеше, че вредителите с О ще останат неоправдани.
Искаше или не, бяха се превърнали в неразделна част от всичко, с което се занимаваше. Всяка стъпка напред бе придружена с разходка из главата ѝ, където се бяха поместили нахално. Имаше дни, в които не спеше и не можеше да мисли за нищо друго, защото бяха решили да я глождят до сутринта. За какво ѝ бяха?
Една сутрин се събуди и видя всичко по-ясно от всякога. Нямаше нужда от тях, не можеше да ги остави да живеят цял живот под наем, трябваше да ги изгони веднъж завинаги. Макар и да плачеха, да се бяха вкопчили в нея и да я молеха да ги остави още поне ден, тя тръшна вратата дръзко и ги остави зад себе си.
За първи път успя да види света без предпазни очила, без условия и страхове.
Сбогом, очаквания. Здравей, щастие.
Тагове: harm, inspiration, love, вдъхновение, вредители, как да
