Да откриеш себе си за 30 минути

Публикувано на 12.06.2015 в категория Вдъхновение от Симона

Нали знаете какво е чувството да сте щастливи, но нещо да не достига? Сякаш всички хора и предмети на света не са достатъчни, за да запълнят онази празнота вътре. Търсите, търсите, търсите и накрая се чувствате по-празни отвсякога.

Или другата крайност – седите сами и си мислите, че сте намерили себе си. Не, намирането не е правопропорционално със седенето. Нито пък със самотата. То зависи само и единствено от желанието да погледнете света. Не през очите си, а през сърцето си. Да усетите с всяка фибра на тялото си какво се случва около вас и как сте част от Вселената, обвързани с всичко живо и безкрайно вдъхновени просто да дишате. Нищо повече.

Чувала съм, че в живота си човек преживява много промени, но не мисля, че може да открие себе си повече от веднъж. Може да обогатява познанията си, да развива себеусещането си, но моментът – онзи чист, изпълнен със светлина и топлина, специфичен отрязък във времето и пространството, когато разбира кой е… е само един. И днес – на 2 юни 2015 година – го усетих.

Прибирах се от офиса – обичайните 30 минути, прекарани в мисли, мечти, планове. Фокус навън. Докато не ми просветна – фокусът следва да е навътре. А именно – да не търсиш щастието си във времето, което прекарваш с хората, които обичаш; да не ти го носят новите придобивки; да не се поражда само когато си на концерт на любим изпълнител. Щастието е в теб – клиширано, нали? До момента, в който не разбереш как да се вгледаш.

За мен всичко започна от един храст с рози. Много красиви рози. Не знам защо, но в България ми се струва, че е прието да не се усмихваме – това се приема с неодобрителни погледи, почуда, дори подвиквания: “На какво се хилиш, бе?” До момента, в който решаваш, че за първи път от началото на живота си не се интересуваш как ще гледат другите на теб, какво ще си мислят, какво ще говорят и по какъв начин ще се чувстваш. Разбираш, че всичко това е тяхна отговорност и решението да бъдат ядосани/нещастни/неразбрани си е изцяло тяхно.

Но да се върнем на розите. Бледо розови, безобразно красиви и ухайни. Спрях се да ги помириша и се усмихнах. Продължих да вървя, слушайки минаващите коли, забързаните клаксони и хора, притичващите котки и кучета. И се усмихнах пак. Усетих вятъра в косите си, лъчите на слънцето, което галеше закачливо бузите ми. Усмихнах се отново. Покрай мен мина голямо куче (имам страх от кучета или имах? не знам вече…) и за първи път не се сковах, сърцето ми не затрептя от уплаха, а се усмихнах. Видях добротата. Видях красотата. Виждах хората и гледах през тях. Защото ги обичах всичките и в същото време знаех, че всеки е по своя път. Не ги съдех. Не ме интересуваше как изглеждат, с какво са облечени, защо ме гледат, дали ме гледат.

Знаех, че сме част от нещо много по-голямо. И винаги ще бъдем една малка прашинка във вечността. Гърдите ми се изпълниха с любов и щастие. Очите ми се насълзиха. И разбрах. Разбрах смисъла на живота:

Да бъдеш. Да присъстваш. Да усетиш. Да се вгледаш. Да почувстваш. Да си тук. Тук и сега.

Много дълго се чудех дали да напиша за тези 30 минути, защото за първи път не изпитах нужда да споделя щастието си. За първи път се почувствах цяла. И разбрах, че никога повече няма да се чувствам празна – без значение кой ще си тръгне, кой ще забрави, кой ще ме пренебрегне. Защото целият свят се намира в сърцето ти. Стига да поискаш да го видиш.

Обичам живота.

Тагове: , , , , , , , , , ,