От много време насам една и съща тема изниква в съзнанието ми, но най-сетне успях да формулирам мисълта си. Днес ще поставя фокус върху забързаното ежедневие vs. спокойствието, което носи съзерцанието.
Спомням си, когато бях на 5 годинки. Тогава нямаше толкова технологични джаджи, но за сметка на това имаше игри. Истински игри. Не като тези виртуалните, в които събираме монети, покемони и “качваме левел”. В живота преминавахме на нови нива всеки ден, говорейки, смеейки се, рисувайки по плочките с тебешири.
Имахме си и шоу пред блока. Всички деца разполагахме с различни номера – аз пеех, една приятелка въртеше обръч, друг приятел танцуваше. Родителите ни слизаха да ни гледат, радваха ни се и ни оставяха по някоя паричка, за да се почерпим след това. Чувствахме се като кралете на Вселената! Не ни трябваха реалити шоута, нямаше нужда от състезания по телевизията, достатъчно ни беше да усетим топлина и обич от близки и приятели.
С други две мои приятелки пък обичахме да продаваме цветя. Късахме цветя от градините на бабите и дядовците си, грижливо ги оформяхме в букетчета и с усмивка ги предлагахме на кварталните минувачи. Харесваше ни да замесваме и манджи от кал, които за щастие не хапвахме и не предлагахме като търговци :)
Беше прекрасно да се грижим за котетата в квартала, водихме ги на ветеринар и често, вместо да си купим ледено сокче или сладолед, взимахме котешка храна за малките. Чувствахме се истински щастливи, защото се грижехме за живи същества, а не за виртуални котета, които да ни мяукат от екраните.
Не ми липсва детството, харесвам настоящето и не бих го заменила за нищо на света. Но със сигурност понякога си давам сметка колко много технологиите ни пречат да се свържем, да построим нещо заедно, а понякога – просто да посъзерцаваме клоните на дърветата, които се люлеят от вятъра; да затворим очи и да вдишаме дълбоко морския въздух на брега; да поиграем с камъчетата на плажа и да построим пясъчни замъци.
Казват, че да имаш дете е като да изживееш второ детство. Звучи прекрасно и се надявам някой ден да погледна света отново през детски очи. Но нека ви задам един въпрос: Нужно ли е да бъдем деца (или да имаме такива), за да виждаме света като нов и прекрасен всеки ден? Не мисля.
Нужно е само да спрем. И да съзерцаваме.
Тагове: childhood, inspiration, mindfulness, offline games, Pokemon GO, вдъхновение, детство, игри, офлайн, свобода, съзерцание, технологии, щастие
